Убитият е още жив

Е след като десетки хора се изредиха да пишат за новия бъгларски филм „Дзифт“, ето дойде и моят ред да публикувам нещо, което написах още отдавна… 

Дебютният пълнометражен филм на театралния режисьор Явор Гърдев „Дзифт” е различният в българското кино – може би малко претенциозен с черно-бялата си визия, но при всички случаи въздействащ и остроумен. Дори и „Дзифт” стои на разстояние от своя зрител, да време, което никога не е съществувало в тази си форма, той кара въображението ни да си играе с образите и събитията, да предвижда следващия ход на Молеца и да се изумява на градските анекдоти спорадично разказани във филма (като тази за лайнарката в самото начало). За наградите, които филма получи и за ласкавите отзиви на критици и зрители, дори няма да споменавам, вече всички медии провъзгласиха „Дзифт“ за „чудото, което трябваше да се случи в българското кино след 89-та“. И ако цената, която трябва да платим, за да върнем зрителите в киносалоните да гледат българско кино, е това родните филми да получават награди, е нека така да бъде!

Студена емоционалност, черно-бяла чувствителност и любовен триъгълник – на това залага Явор Гърдев. Симптоми, които са добре познати и от театралните му постановки. Почеркът на Гърдев е разпознаваем, разбираем за зрителя и за радост добре функциониращ. Ако трябва на кратко да обобщим сюжета – странна история за момче от крайните квартали, попаднало в затвора за убийство, което не е извършило; красива жена и като капак един лош, който го преследва, в търсене на митичен диамант. Звучи по детски наивно, но това е една криминална структура, доказала ефективността си в десетки филми, а тук виждаме, че с подходящата визия може да бъде превърната в един постмодерниситчен филм noir, или както е по-правилно да бъде наречено това явление – neo-noir. Самият режисьор скромно определя филма си като соц-ноар, заради цялата заигравка с комунистическото минало, пречупено през собствения му поглед и този на сценариста Владислав Тодоров.

И така, Молеца (Захари Бахаров) е призрак бродещ из софийската антиреалност от началото на 60-те години, а парчето дзифт в джоба му е единствената връзка с настоящето. „Влязох в затвора преди девети, излизам след”, казва Молеца в самото начало на филма, като че ли за да изчисти съмненията ни относно времевата реалност. След като всичко е ясно може да започне едно яростно препускане из спомените и настоящето, за да се насладим на бързия темпо ритъм, напоследък все по-рядко използван от българските кинаматографисти, но особено въздействащ, дори наркотично завладяващ вниманието на зрителя. Фрагментарната структура на филма не успява да обърка зрителя, а дори ни кара да сме още по-съсредоточени и направо „зяпнали” в екрана, за да не изпуснем някоя жизнено важна реплика, разкриваща местонахождението на диаманта или факти за минали събития. Казвам жизнено важна, защото репликите във филма не са много – по-голямата част от филма преминава под монологичната форма, в която Молеца сам ни разказва цялата си история.

Няма как да не забележим, че всичко започва от гробаря, и завършва отново с него. Между двете появявания на гробаря е заключен екранния живот на Молеца – една нощ на свобода, дълго очаквана и трагично приключила. Гробарят, като символ за смъртта, заключва филма с репликата „Колкото по-големи лайната, толкова по-малка щетата – моралната де”. Оставя ни да тълкуваме както си искаме видяното в тези деветдесет минути. Ако поискаме, можем да се замислим за социалистическото минало и за „мръсотията”, в която си съществуваме и до днес. Ако не достигнем до това „прозрение” ще си останем само с хубавото чувство, че сме гледали един от най-стилните и отрезвителни български филм, заснет майсторски от оператора Емил Христов.

На кратко, криминалната и любовната история из софийските улици могат да се разглеждат и само като фон за един друг проплъзващ се смисъл – онзи за нашето изкривено минало, нищожно настояще и незавоювано бъдеще. И все пак всеки зрител има две възможности – просто да се наслаждава на качествения жанров филм, или да се задълбае и да открие проплъзващите се отдолу послания и интерпретации на българското общество от миналия век ( а защо не и от този век). Едно е почти сигурно – в съзнанията ни дълго ще отекват реплики от филма, но онази, която се забива като смъртоносен куршум е: „убитият е още жив”. Няма съмнение – и българското кино е още живо, на пук на всички, които искаха да го вкарат в гроба на миналото. Остава да се надяваме, че „Дзифт“ не е просто единична случайност, а едва началото на зараждащото се ново поколение български кинематографисти, необременени от минали лаври и неизвуювани копнежи.

P.S: Едва седмица след като бях написала последното изречение, имах щастието да гледам „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ и се обнадеждих още повече за съдбата на българското кино. Но за „Светът…“ малко по-късно.