Skip to content

Неповторимият филмов стил на Бергман

март 17, 2008

Ингмар Бергман е останал в историята на киното като режисьора, който най-добре използва киното, за да изразява дълбоката душевност, екзистенциални и психологически проблеми, както и доста лични проблеми. Шведската биографка на Бергман Маарет Коскинен пише за стила му:” От един филм към друг, от десетилетие на десетилетие, тематичните и стилистичните компоненти на неговите филми претърпяват постоянни промени, приливи на енергия и постоянни промени в значението”. В този смисъл, не бихме могли да затворим филмите на Бергман под етикета на един стил – неговата работа постоянно търпи развитие. По думите на Коскинен, неговият артистичен път най-добре би могъл да се опише като спирала, в която той циклично повтаря сходни фази, и все пак винаги на по-различно ниво. Вероятно най-точно бихме определили стила му като „Бергманов”. За него няма никакви граници, стига един творец да има какво да каже, той винаги намира начин да се себеизрази. Бергман намира своето себеизразяване в двете – и в театъра и в киното. Самият той казва, че обича и двете, но това, което харесва у киното, а след това и в телевизията е, че по този начин творчеството му може да достигне до много по-голям брой зрители.

Някои от първите филми, които Бергман прави, са по негови думи вдъхновени от френския поетически реализъм („Човекът с чадъра” и „Кораб до Идния”. “Port of Call” е негов филм от 1948 година, който отново според самия него, е направен съзнателно в духа на италианския Неореализъм. Самият той казва по повод тези негови първи филми:” Просто разграбвах безпомощно, всичко, което би могло да спаси филма”. Тези първи филми и тази привидна липса на самостоятелност обаче, са съвсем нормални в хода на търсене на собствен стил, който Бергман претърпява по това време. Още в тези първи филми, обаче, вече са видни някои от типичните по-нататък теми – религията и човешката същност.

Бергман е този, който показва, че киното с неговите изразни средства има много по-голям потенциал да разказва и навлиза надълбоко в теми, присъщи дотогава основно за филосовията и религията. Той е режисьорът, който в своите филми работи с теми от екзистенцален характер, които дотогава не са били обект на киноизкуството. Това са повтарящите се под различна форма сюжети за смъртта, раждането, любовта, брака, омразата, и дори Господ и Дявола.

Филмите, които в най-голяма степен засягат темите за Бог, за смъртта и за религията въобще са: „Седмият печат” и трилогията – “Through a Glass of Darkly”, “Winter Light и “The Silence” – заснети между 1957 и 1963 година. По думите на Бергман, по този начин той се „отърсва” от религията, защото „това са само глупости, които единствено блокират ума”.

След тези филми, Бергман вече заявява своя собствен стил, и макар той да не би могъл да бъде поставен под определение, на всеки е известно най-присъщото за него – навлизането в теми, незасягани дотогава от киното, изследване на човешката същност. Според Маарет Коскинен именно с тази трилогия Бергман „намира своя специфичен филмов стил”. За този специфичен „Бергманов” стил, голяма заслуга има и оператора, с който работи – Свен Никвист. По това време (края на 50-те години), Бергман започва и усиленото използване на близки кадри, които днес вече са се превърнали в „запазена марка” за неговите филми. Днес наричат близките кадри, използвани от Бергман, негов „подпис”, защото значението, което те имат във филмите му е огромно.

„Поляната с дивите ягоди” Ингрид Тулин в “Поляната с дивите ягоди”

Но още преди трилогията от религиозен характер, Бергман прави един особено личен филм, който много критици определят като архетипен филм в неговото творчество – това е „Поляната с дивите ягоди”.

Заснет през 1957 година, по сценарий на Бергман, филмът разказва за възрастния лекар Исак Борг. Пътувайки заедо със снаха си, за да получи награда по случай 50 годишната му лекарска практика, той изживява отново много свои младешки спомени, сблъсква се с отминали провали. Преживявайки всичко това, Иска успява да постигне вътрешно помирение за вече отминаващия живот. Последният сън, в който той си спомня пикник до езерето, е красив и успокоителен завършек на неговото пътуване, носещ спокойствие и удовлетворение от изминалите години, въпреки всички недостатъци, които човешкият живот носи със себе си.

Вероятно, това което превръща филма в шедьовър, е близостта до зрителя, общочовешките въпроси, които Бергман разглежда. „Поляната с дивите ягоди” показва една различна страна на режисжора – по-състрадателна и по оптимистична.

„Изградил съм образ, който от една страна прилича на моя баща, а от друга, съм аз…Тогава, когато правех филма, и днес, след толкова години, не знам точно как, но по някакъв начин, чрез него съм искал да кажа на моите родители: Вижте ме, разберете ме, и – ако е възможно – простете ми.”

Виктор Шьостром и Ингмар Бергман по време на снимките на “Поляната с дивите ягоди”

Ингмар Бергман въвежда в неговия свят, в неговата „laterna magica”, киното му е колкото лично, толкова и един обобщен образ на най-човешките теми. В това се състои и стилът му – един поглед навътре към човека осъществен чрез изразните средства на киното. Бергман през целия си творчески път не спира да бъде верен на стила си, успявайки да покаже, че киното не е просто забавление – филмът е и изкуство, което може да провокира, да се задълбочава в дори философски теми, като все пак остава в опозиция на реалния живот.

Филмография на Ингмар Бергман

Автор: Деница Петрова

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: